Раничката на дланта ми вече е почти изсъхнала и съвсем скоро ще мога да пляскам отново с ръце. Съвсем скоро отново ще мога да пляскам с криле. Бели, здрави, широки, недосегаеми, силни криле.
Тъмно е и все още е студено, а на мен все още не ми се самотно. Е, може би малко, направо пренебрежимо. Блаженството от това да съм у дома измества всичко. Осъзнавам колко голяма е вероятността нищо тук да не бъде по-бяло, по- живо, по-цветно, по-топло, по-мило, по-искрено и по-искащо ме. Страхувам се, че моментът, в който мигна всичко ще изчезне. И му се наслаждавам. Малко по- пасивно от колкото бих искала, но го правя. Истински се наслаждавам.
Стените вкъщи винаги са били бели, докато миналата година най-накрая бяха променени. Бяха бели и преди 13 години. Едва ли някога ще забравя белите стени на рожденния ми ден. Мама носеше кафевият си летен костюм, който така упорите търсех преди няколко дни, а тати синята си риза. Мама носеше русата си коса на високо вързана опашка, а тати все още не беше започнал да оплешивява. Сестра ми все така сладка и все така сърдита не казваше нищо с големите си бузи. Не помня себе си, макар че се чувствах център на всичко и искрено обичах всички. На 7 години бях убедена в едно. Децата порасват точно на рожденните си дни. Да! Всички ставаме по-високи на рожденните си дни. И още по-важно- последният етаж е първият. Странно разбиране за височина и мярка, ха?!
едно от сладките създания на Маца Баева
Няма коментари:
Публикуване на коментар