неделя, 26 юни 2011 г.

Tempting young night.

Студено е, а юли поглежда зловещо зад другата седмица. Нелуничавото лице на небето кротко обгръща тихите къщурки на заспалия вече кратер. Сестра ми сънува до мен, без да напоня за себе си. Сама съм, но не съм самотна. Странна съм, но не съм непозната. Мисля за него, но не ми липсва.
Раничката на дланта ми вече е почти изсъхнала и съвсем скоро ще мога да пляскам отново с ръце. Съвсем скоро отново ще  мога да пляскам с криле. Бели, здрави, широки, недосегаеми, силни криле.

Тъмно е и все още е студено, а на мен все още не ми се самотно. Е, може би малко, направо пренебрежимо. Блаженството от това да съм у дома измества всичко. Осъзнавам колко голяма е вероятността нищо тук да не бъде по-бяло, по- живо, по-цветно, по-топло, по-мило, по-искрено и по-искащо ме. Страхувам се, че моментът, в който мигна всичко ще изчезне. И му се наслаждавам. Малко по- пасивно от колкото бих искала, но го правя. Истински се наслаждавам.
Стените вкъщи винаги са били бели, докато миналата година най-накрая бяха променени. Бяха бели и преди 13 години. Едва ли някога ще забравя белите стени на рожденния ми ден. Мама носеше кафевият си летен костюм, който така упорите търсех преди няколко дни, а тати синята си риза. Мама носеше русата си коса на високо вързана опашка, а тати все още не беше започнал да оплешивява. Сестра ми все така сладка и все така сърдита не казваше нищо с големите си бузи. Не помня себе си, макар че се чувствах център на всичко и искрено обичах всички. На 7 години бях убедена в едно. Децата порасват точно на рожденните си дни. Да! Всички ставаме по-високи на рожденните си дни. И още по-важно- последният етаж е първият. Странно разбиране за височина и мярка, ха?!

едно от сладките създания на Маца Баева

Няма коментари:

Публикуване на коментар