петък, 15 юли 2011 г.

Хора, улици и смотаност.

Май в такива моменти единственото смислено нещо, което мога да правя е да пиша, щом дори чалгата, нахлуваща през прозореца не ме смущава. Та карам си аз лятото, бутам една тежка и голяма кашкавалена пита, но все в кръг я въртя и дори не стигам до момента, в който най-накрая ще я опитам. Най-много да вземе да се равали, или да я изядат мишките.
Преди месец, два се молех да стане топло и дългите летни нощи да започнат. Сладкиши, целувки, дълги разходки, рязани тениски, филми, пясък, лунички, топли прегръдки, огън, маршмелоус, смях... or not. Май неподготвеността от лятото не идва само от мен. Работата е тм, че тези неща не ми носят никаква наслада когато съм сама. Тогава се губи целият смисъл в правенето на каквото и да е. Дните си минават, дори не ги различавам един от друг. Толкова много ме измиват, че започвам да се сливам с обзавеждането на стаята. Тягостно е и същевременно тъжно. Загубила съм апетит към живота, а само деветнайсегодишна. Не ме разбирайте погрешно, аз не се самосъжалявам, просто си разсъждавам, пишейки, като Сумире от "Спутник моя любов".
Та, няма да се преструвам, че хората са ми приятни, само за да не съм сама. It's just not me. Няма да ти се усмихна, щом не ми иде отвътре. Чао, отивам да си бутам кашкавалената пита.

Няма коментари:

Публикуване на коментар